Да се надрусаш… от бягане

Попринцип не съм много запалена и сред най-големите фенове на бягането (прецакани колена, тазобедрена and what not), НО няма как да отрека, че след всяко бягане ми е доста кеф. Радвам се, защото съм прекарала още известно време с любимите си същества, чувствам се някак още по-яка като тичаме заедно с кучето - все едно сме извадени от някоя реклама, а когато накрая отново съм се напънала още няколко идеи повече, вече се и гордея със себе си.

Но има и друга причина, поради която отново и отново се навивам да изляза и да направя поредната обиколка в парка, чудейки се кой идиот ги прави тея пътеки толкова стръмни и защото увеличава наклона точно когато съм решила да тичам.

И тази причина е еуфорията, която ме обзема в края на цялото това „мъчение“, чувството, че мога да избягам поне още три пъти по разстоянието до момента, като същевременно ми е и едно такова отпуснато и ме обзема пълно спокойствие. Хахава работа.

А каква е причината за това? Не, не се надрусвам от THC-то в тялото си (макар че при употребяващите това е допълнителен ефект и предполагам е още по-интересно изживяване), но случващото се определено има общо с темата. След подобна физическа активност, каквото е бягането, се освобождават анандамиди (от „ананда“ – радост, блаженство). Това са ненаситени мастни киселини, които реално имат същия ефект, които има и употребата на марихуана. Пък еуфорията, логично, идва от освободените ендорфини. Ta-daaa, runners high explained for dummies!

И сега малко факти:

Имайки предвид напредъка в неврологията не е изненадващо, че вече са правени и проучвания по темата. Изследователи в Германия (повече информация можете да намерите в сп. „Cerebral Cortex“) са доказали, че бягането предизвиква прилив на ендорфини в мозъка. Данните показват, че ендорфините се произвеждат по време на бягане, след което достигат до лимбичната система и префронталните области на мозъка (местата, които се задействат когато сме влюбени). И да, дори са измерили, че колкото по-голяма еуфория изпитват бегачите, толкова повече ендорфини са отделили – което звучи логично, но нали все пак си говорим за наука, та трябва да се докаже.

Иии както споменахме, не е само до ендорфини. В друго проучване (отново от Германия, от университетите в Хамбург и Хайделберг) е установено, че бягането води до произвеждане на друго химично вещество, което стимулира канабиноидните рецептори. Това са рецепторите, които се задействат при употребата на марихуана - аплодисменти, ако се сетихте сами.

  

Така че - let's go for a run and get high!

О не, пак задръстване!

Знам, че вече съм писала по тази тема, но някак всичките тези съобразителни шофьори и задръствания продължават да дразнят безумно много. А най-много ме дразни, че в повечето случаи се изисква да се вкара само една минимална идейка мисъл, че щом кръстовището вече е задръстено и колите не могат да мръднат напред… няма смисъл още 6 коли да се набутват зад вече пречещите.

Така се получава, че в определи часове, каквото и да правиш и да смяташ, се оказваш в някакъв хаос от коли, безумни задръствания (безумни, защото могат да бъдат избегнати, не защото в България се чака най-много), клаксони, викове и налитащи на бой неандерталци. Не знам как ви влияе на вас, но аз започвам да си мисля за цялото това изгубено време, за някои и изхабени нерви, а от време на време ме удря и в посока вредни емисии и тем подобни. Все пак докато си пътувам напред-назад имам известни моменти да мисля за какво ли не, пък знаете как за няколко секунди превключвам от тема, на втора, трета… десета.

Но какво може да се направи, за да се пооправи положението? Реално не е толкова сложно, но ми е ясно как биха реагирали всичките шофьори, особено след като масово са по един в кола (yup, трябва всеки да си има собствена, че как иначе). Или пък, за да не сме прекалено крайни, няма как веднага да махнем всички коли от градовете, нека поне намалим задръстванията в час пик. През голяма част от деня реално няма чак такива проблеми, става сложно два пъти, около 7:30 – 9:30 и 17:30 – 20:30. И понеже е прекалено скъпо (бих добавила и бавно и некачествено) да се строят всевъзможни нови кръстовища на 2-3 или повече нива, трябва да се мисли за друг начин.

Ок, хитроумните ни политици избраха как да стимулират всичко това по най-добрия начин – вдигане цената на билетите и забрана за споделени пътувания. Но истината е, както вече съм споменавала, че точно тези единични индивиди в кола са в голяма степен отговорни за задръстванията. Просто се огледайте наоколо, когато всичко спре и вижте по колко човека се возят в колите около вас. В повечето случаи отговорът е „един човек“. Следователно е логично да се работи в тази посока. На някои места вече си имаме ленти за градския транспорт, до тук добре. Но защо не доразширим идеята, така че в часовете, когато се образуват задръствания да има: 

• забрана за влизането на коли в центъра на града; 
• пътни такси на ключовите булеварди, кръстовища, тунели - пътища като цяло; 
• изключения са градският транспорт, споделените пътувания (повече от двама души в кола), линейки, пожарни, полиция и може би таксита/маршрутки.

Олях се малко, лееекинко радикални мерки предлагам, но по този начин резултати ще са: поощряване на споделените пътувания, стимулиране използването на градския транспорт (който реално си е доста точен, вече и с по-нови коли, а като няма задръствания – ще бъде и по-бързият вариант), ако пък искате да сте си сами в колата по време на час пик, ем… ще си плащате за това, а не за по-скъп билет (БГ политика FTW).

Очевидно съм на мнение, че такива решения са важни, особено за в бъдеще, но също така знам, че в момента повечето четящи поста ще са „Boo-no, that’s retarded, I’m already paying my taxes, blq-blq-blq…“. Също така си имаме и страхотни гербави политици, които знаят как да орежат всички паркове, но на дали им стиска да се опитат да прокарат подобна идея, която наистина да работи и да се спазва. Така че ще си остана с предложенията, ще си отделям двойно или тройно повече време за път и ще си мечтая за светлото бъдеще.

ПП: Оригиналът бях написала още преди два месеца и в момента звучи доста иронично на фона на случващото се, но като се размотавам - така ще е.

ПП2: Очевидно ми върви писанията за градския да ги завършвам с послеписи.

Егати психопата!

Както казваше едно SME - tausend Jahre später... отново се включвам с разни ми ти публикацийки. Толкова много неща се случват около нас, че дори не можем да реагираме на всичко. Просто седим и си мислим, и се чудим, и не разбираме, и се чудим още повече.

И след тези толкова конкретни уводни думи, да си дойдем на вече наистина конкретната думата или какво точно ме измъчва вече толкоз много време. Не става дума за нещо лично (макар че се сещам и за такъв пример), а по-скоро за доизясняване на всеобщото мнение. Защото въпреки генералното очакване хората да ме питат: „Знаеш ли какво си мисля?“... по-скоро ми задават въпроси тип: "Те нали психопатите правеха така и онака?" „Това е признак, че тоя е психопат, нали?“ и тн.

Като начало – психопатите съставляват около 1% от общото население и противно на масовото схващане, повечето от тях не са серийни убийци, не са онези ужасяващи хора от филмите, които неистово се опитват да ги вкарат в психиатрична клиника или затвора. Те са най-нормални хора, с мъъъничкото изключение, че някак нямат съвест. Могат да се държат зле и да навредят на другите без абсолютно никакво чувство за вина. За тях емоции като състрадание, емпатия, любов и доверие са по-скоро удобни моменти, от които могат да се възползват.

В DSM-5 психопатията е поместена сред антисоциалните личностни разстройства, а критериите, по които се определя са:

1. Генерално незачитане и нарушаване правата на другите, настъпващо след 15-годишна възраст и включващо поне три от следните:

- невъзможност да се съобразяват със социалните норми, многократно извършване на действия, подлежащи на арест;

- чести лъжи, използване на псевдоними и мамене с цел лична изгода или изпитване на удоволствие;

- импулсивност или невъзможност да планират за в бъдеще;

- раздразнителност и агресивност (побои и нападения);
- безразсъдно пренебрегване както на собствената, така и на чужда безопасност;

- безотговорност (невъзможност да поддържат нормално работно поведение и чести финансови задължения);

- липса на вина (безразличие към болката, която са причинили на другите).

2. Човекът е поне на 18 години.

3. Има доказателства за поведенческо разстройство с начало преди 15-годишна възраст.

4. Антисоциалното поведение не е проявява на шизофрения или биполярно разстройство.

На пръв поглед психопатите са симпатични, приятелски настроени и очарователен, но за хората, които са имали нещастието да се озоват в близкия им кръг – ежедневието се превръща в малък хаотичен ад. В началото всичко изглежда прекрасно, перфектно, като един от тези сънища, които са толкова хубави, че по няколко пъти спираш будилника, за да можеш да го досънуваш. Изведнъж до теб стои някакъв непознат и се оказва, че сега досънуваш кошмар, от който искаш, но не можеш толкова лесно да се събудиш.

http://harmoniousrain.deviantart.com/

Както вече се досещате, тези хорица са доста манипулативни, умишлено причиняват вреда на другите, без чувство за вина или отговорност. Социални хамелеони, които се вписват перфектно във всяка ситуация, те са експерти в нагаждането, само и само да получат това, което искат (а то най-често е внимание).

И когато решат, че им е скучно или пък още по-зле – се чувстват застрашени, тогава се вижда що за стока са. Започва се едно въвличане в спорове, изникнали от нищото. Спорове относно нещо, което те самите са сгафили, начин, по който са ви наранили, като в крайна сметка се оказва, че вие трябва да им се извинявате и оправдавате, че дори и да ги съжалявате. А това се случва, защото в тези ситуации психопатът пренася върху вас и ви етикетира със собствените си лоши качества. Той винаги е жертвата и ако посмеете да осъдите поведението му, скоро ще обсъждате миналото му – ужасните родители, лудият бивш или пък онази класна, която го е била нарочила. Ще ви накарат да ги съжалявате, да се чувствате зле, че сте повдигнали темата, дори когато реално те са направили нещо лошо.

            Ако пък решите, че вече не искате да участвате в такива безумни спорове, ще получите куп лъжливи обещания, дори ще започнат да се извиняват и да ви ласкаят. А ако и това не проработи – изведнъж всичко, за което преди малко са ви поласкали, сега ще е повод за обиди. Идеята е да изтрещите и да се развикате, за да може всички наоколо да видят колко луди сте всъщност вие (така получават и бонус – страхотни истории, които могат да доокрасят и разказват напред-назад).

Да си във връзка с психопат (some more of that fine print)

1. Провокират ревност и съперничество
Първоначално цялото им внимание е било насочено към вас, но изведнъж все едно вече не съществувате. Фокусирани са върху други разговори и хора и генерално действията им постоянно ви карат да се съмнявате в успеха на връзката (пр. могат да започнат да заливат бившите със стари техни снимки, „техни си“ песни и шеги във facebook).

2. Вече не разбирате и разпознавате себе си

Първоначалните ви любов и отдаденост са се превърнали в паника и тревожност. Извинявате се и плачете по-често от всякога, не можете да спите и всяка сутрин сте тревожни. Чудите се какво се е случило с предишния ви живот, защото сегашният е просто изтощителен, а на всичкото отгоре се оказва, че сте прекратили повечето или дори всичките си приятелства и сте изхарчили парите си (освен вниманието, парите също привличат психопатите).

3. Последици

Такива връзки оставят трайни следи, чувства и съмнения, че никога няма да сте достатъчно добри в който и да е аспект. Колкото и да са ви наранили, нали в крайна сметка всичко отново е по ваша вина. Те изцяло пренебрегват добрите ви качества и провокира несигурност, докато ви превърнат в изцяло различен човек.

4. Решението

Усмихвате се и продължавате с живота си, защото всякакви спорове са безсмислени. Само бихте изхабили времето и нервите си, а от това май няма много-много полза. И още по-добре - отидете на планина или море, някъде из природата, за да си починете от целия хаос.

Щит, еделвайс и кръст

Съжалявам, че трябва да започна по този начин, но наистина не знам как иначе. Жал ми е и ме е яд, толкова ме е яд, че чак треперя. На всеки може да се случи, но явно повечето си мислят, че планината е шега работа. Особено в случая с Витоша – да, точно до София е и не е най-високата планина, но това по никакъв начин не я прави безопасна. Лавина може да тръгне във всеки един момент, в който се създадат подходящи условия. А след това всичко се случва ужасно бързо...

Първо малко информация относно ПСС, защото масата много обичат да скачат срещу спасителите: не били си свършили работата както трябва, защо толкова късно били тръгнали (че организирането и придвижването на необходимата техните изисква време, на никого не му дреме) и куп други простотии съм чела и слушала по техен адрес. Ако пък спасителната акция е протекла успешно – защо пък да не опростим дълговете на издирваните. Та те са само деца, не са знаели, че така ще се случи, как да платят толкова много пари или каквото там друго оправдание си харесате.

История

Планинската спасителна служба (ПСС) е създадена през ноември 1933 г., като в първите години е имало огромни липси на средства и съответно дейността не е била цветуща. През 1935-1938 г. обаче започва оборудване аптечните пунктове на хижите Алеко, Кумата и Момина скала на Витоша. Създадена е и организация на спасителни команди, включващи четирима спасители и един лекар.

След втората световна война, през 1951 г. ПСС влиза в състава на БЧК и така са създадени първите спасителни отряди в провинцията. До 1965 г. има общо 28 спасителни отряда, обучени са повече от 300 планински спасители и са издадени държавни документи, регламентиращи дейността и организацията. През 1971 г. ПСС кандидатства и е приета за член на Международната организация по планинско спасяване (International Commission for Alpine Rescue - ICAR). И така стигаме до ден днешен, когато ПСС извършва своята оперативна работа с 600 действащи планински спасители, разпределени в 33 спасителни отряди във всички по-големи планински селища.

Средства

ПСС не е на бюджетна издръжка, а се подпомага доколкото е възможно от държавата чрез БЧК, поради което средствата са крайно ограничени и недостатъчни. Генерално се полагат големи усилия за обучението на квалифицирани, способни и мотивирани хора. За да станете планински спасител трябва да преминете 2-годишен курс в четири модула (запознаване с различни спасителни техники, планинска медицина и оказване на долекарска помощ, техники за оцеляване и ориентиране в планината, специализирана подготовка по алпинизъм, ски и др.), както и да имате добра физическа и психическа подготовка. Постоянно се провеждат и курсове за поддръжка и повишаване на квалификацията.

Да не говорим за средствата, които се отделят за спасителните кучета. Всички знаем колко са ценни кучетата, за много кратко време те могат да претърсят голяма област, особено когато районът е труднодостъпен. Но обучението и издръжката на едно спасително куче не са евтини. Затова спасителите често отделят от личните си средства, за да осигурят на кучетата всичко, от което се нуждаят (вкл. качествена храна). А, да – спасителите поемат и процент от екипировката си сами.

Така че, следващия пък, когато отново се чудите кого да обвинявате за чуждите грешки (и преди да протестирате как ви било много скъпо), се замислете малко. Това са хора, които не само поемат част от екипировката си сами, рискуват живота си за вас, но и не очакват нищо в замяна.

Полезно

Тук можете да прочетете някои основни препоръки, какво и как е добре да проверите преди прехода. И още две допълнения от мен:

1. Има безплатно приложение, което може да ви помогне да се свържете с ПСС

2. Относно застраховките (тези така омразни и досадни за някои хора хартийки) – моля ви, моля ви, направете си една Планинска застраховка. Все ще ви се откъснат 30 лв. годишно от сърцето, за ваше добро е.

Ако пък чак толкова не можете да ги прежалите тез парички, ето ви и сегашното състояние на списъка за видовете помощ, оказвана от ПСС при БЧК на български граждани и ценоразписът на всяка една от тях:

• Нещастен случай в планината – 557 лв.

• Нещастен случай на ски-писта – 400 лв.

• Акции за търсене – 724 лв. (при повече от 24 часа – 40 лв./час)

• Акция при лавинно нещастие – 955 лв. (след 48 часа – 40 лв./час)

• Транспортиране на пострадал – 160 лв.

• Транспортиране на мъртвец – 280 лв.

• Поръчка за издирване – 90 лв.

• Първична медицинска помощ – 30 лв.

• Акция с използване на хеликоптер – 2800 лв./час

Дано никога не ви се налага, но така стоят нещата. Планинските спасители дават безвъзмездно своя труд по време на спасителните акции, но тези акции също имат своите разходи. Затова пострадалият следва да поеме и разходите по тях. От тук вече вие си преценявате и решавате.

Книги и кино - BG edition

Много неща се случиха в последно време. Неща, покрай които все се връщам назад в разни ми ти спомени, уютни кътчета на съзнанието, където всичко е сгушено и прекрасно. И не знам защо, но точно в такива моменти ми се ще отново и отново да препрочитам любими книжки или да гледам любими филми… Така като се замисля в тези графи българското надделява, така че защо не си поговорим за любимите ни български филми и книги?

Може би, защото списъкът ще стане безбожно дълъг. Затова защо не ги съчетаем в едно, нещо като: топ 5 български книги, които са екранизирани. И дааа, обичайно и аз съм на мнението, че книгата е по-добра от филма (освен няколко изключения като напр. „Полет над кукувиче гнездо“ и "Трейнспотинг"), но тези филми също не отстъпват.

Всички сте ги чели, надявам се и гледали. Когато става дума за неща, които наистина много харесвам, ми е трудно да намеря думи (не просто точните думи, а каквито и да било такива), за да ги опиша. Тук положението ще е същото, затова и ще се опитам да бъда максимално кратка.

 

„Осъдени души“ (1975 г.)

По едноименния романа на невероятния Димитър Димов, сценарий и режисура на Въло Радев, разказва една любовна история във време на война. Една история за невъзможната любов и защо всъщност е невъзможно да не й се отдадеш (да не забравяме и за прекрасното музикално оформление от Митко Щерев). Както всичките ми любими книги, тази също е била прочитана и препрочитана, на един дъх, просто погълната. Филмът също е толкова въздействащ, човек просто седи и го гледа. И гледа. И се потапя в цялата атмосфера. Испания след гражданската война. Фани и отец Ередия в Пеня Ронда - огнище на епидемия от тиф. „Един монах, една жена, една любов осъдена…“ Не мисля, че има нужда от повече обяснения.

„Тютюн“ (1961 г.)

Отново по Димитър Димов (да, много го харесвам), филмът е по сценарий и режисура на Никола Корабов, а оператор е Въло Радев. Със смяната на режима проследяваме съдбата на няколко човека и една тютюнева фабрика. Обхваната и пресъздадена е цялата палитра от чувства и емоции, с които се сблъскваме всеки ден: любов, копнеж по невъзможното щастие, алчност и политически интриги. Брак, тайна любов, смърт, нов брак и осъзнаване истинската същност на хората. Ирина и Борис. Едно постоянно търсене на щастието и любовта.

„Лавина“ (1982 г.)

Екранизация по романа „Лвина“ на Блага Димитрова, филмът е режисиран от Ирина Акташева и Христо Писков. Група алпинисти се подготвя за поредния поход. В безкрайното снежно пространство групата трябва да бъде едно цяло, а водачът трябва да се прояви като такъв. Обаче изправени пред природната стихия, натрупаното напрежение в групата също прераства в лавина. Лавина от чувства, която ги повлича надолу. Това е моментът, когато всичко се преобръща и нищо няма значение. А може би има, но вече е различно.

„Крадецът на праскови“ (1964 г.)

Създаден по едноименната повест на Емилиян Станев, филмът е по сценарий и режисура на Въло Радев. Наближава краят на Първата световна война. Във Велико Търново има лагер за военнопленници, а комендантът на града държи съпругата си Лиза зад дебелите стени на дома си. Сред двора на този дом, избягалият от лагера Иво Обренович се опитва да набере малко праскови. Така Иво и Лиза се запознават, влюбват се и (може би ви е втръснало вече) – осъзнават, че връзката им е невъзможна и обречена. Следват бунтове, опит за сбогуване, изстрел и ред сълзи от моя страна.

„Време разделно“ (1988 г.)

Романът на Антон Дончев е екранизиран  от режисьора Людмил Стайков под името „Време на насилие“ и се състои от две части: „Заплахата“ и „Насилието“. Християнското население в центъра на Родопите е потенциален източник на нестабилност за султана. Православните българи трябва да бъдат обърнати в правата вяра, но те заявяват, че вярата си няма да дадат. Ятагани, кръв, пожари. Време разделно.

Знаете, че си падам по бонуси. Така че – ето още един:

„Отклонение“ (1967 г.)

По сценарий на Блага Димитрова, режисиран от Гриша Островски и Тодор Стоянов, филмът разказва историята на двама души и една случайна среща. Среща, която поражда куп въпроси и размисли. Какво се случва след толкова много време? Хората променени ли са и защо? Невъзможно ли е да си върнеш пропуснатото? Какво е любовта? „Защо трябва да бъдем винаги сериозни, непогрешими и скучни като пътни указатели?“ 

И още един. И след него вече наистина преставам.

„Бариерата“ (1979 г.)

Създаден по едноименната повест на Павел Вежинов, от режисьора Христо Христов, разказва за композитора Антони Манев, който се смята за здраво мислещ човек. Но запознавайки се с Доротея, която е прекарала тежко психично заболяване, композиторът също успява да се докосне до нейния свят, изпълнен с чудеса. Постепенно идва и любовта и Доротея споделя на композитора как е способна да преминава отвъд „бариерата“, отвъд границата между мечта и реалност… и да лети. Така в един момент на пълно доверие помежду им - двамата политат.