Щит, еделвайс и кръст

Съжалявам, че трябва да започна по този начин, но наистина не знам как иначе. Жал ми е и ме е яд, толкова ме е яд, че чак треперя. На всеки може да се случи, но явно повечето си мислят, че планината е шега работа. Особено в случая с Витоша – да, точно до София е и не е най-високата планина, но това по никакъв начин не я прави безопасна. Лавина може да тръгне във всеки един момент, в който се създадат подходящи условия. А след това всичко се случва ужасно бързо...

Първо малко информация относно ПСС, защото масата много обичат да скачат срещу спасителите: не били си свършили работата както трябва, защо толкова късно били тръгнали (че организирането и придвижването на необходимата техните изисква време, на никого не му дреме) и куп други простотии съм чела и слушала по техен адрес. Ако пък спасителната акция е протекла успешно – защо пък да не опростим дълговете на издирваните. Та те са само деца, не са знаели, че така ще се случи, как да платят толкова много пари или каквото там друго оправдание си харесате.

История

Планинската спасителна служба (ПСС) е създадена през ноември 1933 г., като в първите години е имало огромни липси на средства и съответно дейността не е била цветуща. През 1935-1938 г. обаче започва оборудване аптечните пунктове на хижите Алеко, Кумата и Момина скала на Витоша. Създадена е и организация на спасителни команди, включващи четирима спасители и един лекар.

След втората световна война, през 1951 г. ПСС влиза в състава на БЧК и така са създадени първите спасителни отряди в провинцията. До 1965 г. има общо 28 спасителни отряда, обучени са повече от 300 планински спасители и са издадени държавни документи, регламентиращи дейността и организацията. През 1971 г. ПСС кандидатства и е приета за член на Международната организация по планинско спасяване (International Commission for Alpine Rescue - ICAR). И така стигаме до ден днешен, когато ПСС извършва своята оперативна работа с 600 действащи планински спасители, разпределени в 33 спасителни отряди във всички по-големи планински селища.

Средства

ПСС не е на бюджетна издръжка, а се подпомага доколкото е възможно от държавата чрез БЧК, поради което средствата са крайно ограничени и недостатъчни. Генерално се полагат големи усилия за обучението на квалифицирани, способни и мотивирани хора. За да станете планински спасител трябва да преминете 2-годишен курс в четири модула (запознаване с различни спасителни техники, планинска медицина и оказване на долекарска помощ, техники за оцеляване и ориентиране в планината, специализирана подготовка по алпинизъм, ски и др.), както и да имате добра физическа и психическа подготовка. Постоянно се провеждат и курсове за поддръжка и повишаване на квалификацията.

Да не говорим за средствата, които се отделят за спасителните кучета. Всички знаем колко са ценни кучетата, за много кратко време те могат да претърсят голяма област, особено когато районът е труднодостъпен. Но обучението и издръжката на едно спасително куче не са евтини. Затова спасителите често отделят от личните си средства, за да осигурят на кучетата всичко, от което се нуждаят (вкл. качествена храна). А, да – спасителите поемат и процент от екипировката си сами.

Така че, следващия пък, когато отново се чудите кого да обвинявате за чуждите грешки (и преди да протестирате как ви било много скъпо), се замислете малко. Това са хора, които не само поемат част от екипировката си сами, рискуват живота си за вас, но и не очакват нищо в замяна.

Полезно

Тук можете да прочетете някои основни препоръки, какво и как е добре да проверите преди прехода. И още две допълнения от мен:

1. Има безплатно приложение, което може да ви помогне да се свържете с ПСС

2. Относно застраховките (тези така омразни и досадни за някои хора хартийки) – моля ви, моля ви, направете си една Планинска застраховка. Все ще ви се откъснат 30 лв. годишно от сърцето, за ваше добро е.

Ако пък чак толкова не можете да ги прежалите тез парички, ето ви и сегашното състояние на списъка за видовете помощ, оказвана от ПСС при БЧК на български граждани и ценоразписът на всяка една от тях:

• Нещастен случай в планината – 557 лв.

• Нещастен случай на ски-писта – 400 лв.

• Акции за търсене – 724 лв. (при повече от 24 часа – 40 лв./час)

• Акция при лавинно нещастие – 955 лв. (след 48 часа – 40 лв./час)

• Транспортиране на пострадал – 160 лв.

• Транспортиране на мъртвец – 280 лв.

• Поръчка за издирване – 90 лв.

• Първична медицинска помощ – 30 лв.

• Акция с използване на хеликоптер – 2800 лв./час

Дано никога не ви се налага, но така стоят нещата. Планинските спасители дават безвъзмездно своя труд по време на спасителните акции, но тези акции също имат своите разходи. Затова пострадалият следва да поеме и разходите по тях. От тук вече вие си преценявате и решавате.

Книги и кино - BG edition

Много неща се случиха в последно време. Неща, покрай които все се връщам назад в разни ми ти спомени, уютни кътчета на съзнанието, където всичко е сгушено и прекрасно. И не знам защо, но точно в такива моменти ми се ще отново и отново да препрочитам любими книжки или да гледам любими филми… Така като се замисля в тези графи българското надделява, така че защо не си поговорим за любимите ни български филми и книги?

Може би, защото списъкът ще стане безбожно дълъг. Затова защо не ги съчетаем в едно, нещо като: топ 5 български книги, които са екранизирани. И дааа, обичайно и аз съм на мнението, че книгата е по-добра от филма (освен няколко изключения като напр. „Полет над кукувиче гнездо“ и "Трейнспотинг"), но тези филми също не отстъпват.

Всички сте ги чели, надявам се и гледали. Когато става дума за неща, които наистина много харесвам, ми е трудно да намеря думи (не просто точните думи, а каквито и да било такива), за да ги опиша. Тук положението ще е същото, затова и ще се опитам да бъда максимално кратка.

 

„Осъдени души“ (1975 г.)

По едноименния романа на невероятния Димитър Димов, сценарий и режисура на Въло Радев, разказва една любовна история във време на война. Една история за невъзможната любов и защо всъщност е невъзможно да не й се отдадеш (да не забравяме и за прекрасното музикално оформление от Митко Щерев). Както всичките ми любими книги, тази също е била прочитана и препрочитана, на един дъх, просто погълната. Филмът също е толкова въздействащ, човек просто седи и го гледа. И гледа. И се потапя в цялата атмосфера. Испания след гражданската война. Фани и отец Ередия в Пеня Ронда - огнище на епидемия от тиф. „Един монах, една жена, една любов осъдена…“ Не мисля, че има нужда от повече обяснения.

„Тютюн“ (1961 г.)

Отново по Димитър Димов (да, много го харесвам), филмът е по сценарий и режисура на Никола Корабов, а оператор е Въло Радев. Със смяната на режима проследяваме съдбата на няколко човека и една тютюнева фабрика. Обхваната и пресъздадена е цялата палитра от чувства и емоции, с които се сблъскваме всеки ден: любов, копнеж по невъзможното щастие, алчност и политически интриги. Брак, тайна любов, смърт, нов брак и осъзнаване истинската същност на хората. Ирина и Борис. Едно постоянно търсене на щастието и любовта.

„Лавина“ (1982 г.)

Екранизация по романа „Лвина“ на Блага Димитрова, филмът е режисиран от Ирина Акташева и Христо Писков. Група алпинисти се подготвя за поредния поход. В безкрайното снежно пространство групата трябва да бъде едно цяло, а водачът трябва да се прояви като такъв. Обаче изправени пред природната стихия, натрупаното напрежение в групата също прераства в лавина. Лавина от чувства, която ги повлича надолу. Това е моментът, когато всичко се преобръща и нищо няма значение. А може би има, но вече е различно.

„Крадецът на праскови“ (1964 г.)

Създаден по едноименната повест на Емилиян Станев, филмът е по сценарий и режисура на Въло Радев. Наближава краят на Първата световна война. Във Велико Търново има лагер за военнопленници, а комендантът на града държи съпругата си Лиза зад дебелите стени на дома си. Сред двора на този дом, избягалият от лагера Иво Обренович се опитва да набере малко праскови. Така Иво и Лиза се запознават, влюбват се и (може би ви е втръснало вече) – осъзнават, че връзката им е невъзможна и обречена. Следват бунтове, опит за сбогуване, изстрел и ред сълзи от моя страна.

„Време разделно“ (1988 г.)

Романът на Антон Дончев е екранизиран  от режисьора Людмил Стайков под името „Време на насилие“ и се състои от две части: „Заплахата“ и „Насилието“. Християнското население в центъра на Родопите е потенциален източник на нестабилност за султана. Православните българи трябва да бъдат обърнати в правата вяра, но те заявяват, че вярата си няма да дадат. Ятагани, кръв, пожари. Време разделно.

Знаете, че си падам по бонуси. Така че – ето още един:

„Отклонение“ (1967 г.)

По сценарий на Блага Димитрова, режисиран от Гриша Островски и Тодор Стоянов, филмът разказва историята на двама души и една случайна среща. Среща, която поражда куп въпроси и размисли. Какво се случва след толкова много време? Хората променени ли са и защо? Невъзможно ли е да си върнеш пропуснатото? Какво е любовта? „Защо трябва да бъдем винаги сериозни, непогрешими и скучни като пътни указатели?“ 

И още един. И след него вече наистина преставам.

„Бариерата“ (1979 г.)

Създаден по едноименната повест на Павел Вежинов, от режисьора Христо Христов, разказва за композитора Антони Манев, който се смята за здраво мислещ човек. Но запознавайки се с Доротея, която е прекарала тежко психично заболяване, композиторът също успява да се докосне до нейния свят, изпълнен с чудеса. Постепенно идва и любовта и Доротея споделя на композитора как е способна да преминава отвъд „бариерата“, отвъд границата между мечта и реалност… и да лети. Така в един момент на пълно доверие помежду им - двамата политат.

 

Friends will be friends

Покрай празниците нещо пак съм се размислила. Толкова много познати, които ти звънят и пишат, приятели се връщат кой от където. С годините ни се струва, че приятелите ни намаляват, че не се виждаме с тях, но какво всъщност се случва?

В най-ранните години приятелите са целият ни свят, но с времето често ги поставяме на заден план. Въпреки това в зряла възраст се нуждаем от приятелства също толкова много, колкото когато сме били деца. Трябват ни хора, които да ни изкарат от рутината, хора, с които да обсъждаме всякакви неща – от пълните простотии до сериозни проблеми.

Реално приятелствата са си уникален тип взаимоотношения, макар и често да ги поставяме на последно място (любов, родители, деца, рода), защото за разлика от семейните отношения – тук сами избираме да участваме. Но именно този доброволен характер на приятелството го прави и обект на „капризите“ на живота. В зряла възраст повечето хора имат семейства, с които прекарват по-голямата част от времето си. Вместо да отскочиш до приятел и да го изкараш от вкъщи, за да обикаляте цял ден из квартала, сега трябва да му се обадиш, за да можете след две седмици (евентуално) да се видите за по бира.

* * *

Около 7-8 клас приятелството започва да играе особено важна роля. В юношеска възраст то не се основават само на забавления. Вече получаваме подкрепа от другия, търсим хора, които споделят основните ни ценностите и вече не обръщаме толкова внимание на дребните различия. Затова и прекарваме толкова много време с приятелите си – около 20на часа на седмица, ако не и повече.

Следва студентски живот, прекрасен живот! Приятелите продължават да са изключително важна част от ежедневието ни, но вече започваме да осъзнаваме, че скоро ще настъпят и промени (различни университети, започване на работа, заминаване в чужбина, годежи). Много скоро най-големият ни проблем вече няма да е с кого и къде точно ще излезем вечерта, а среднощните купони лека по лека се заменят с посещения на сватби и кръщенета.

 

Идва моментът, в който много неща се оказват по-належащи от приятелствата. Все пак е по-лесно 4 пъти да отмениш срещата за по тъмна бира и картофи в Murphy's, отколкото да пропуснеш маникюра преди важно интервю или пък състезанието по плуване на детето си. Получава се така, че преди 10 години си имал цялото време на света, прекарвал си го с приятелите си и така си се превърнал в това, което си сега, открил си себе си. И след като приятелите толкова време са ти помогнали при вземането на важни решения – сега ти нямаш никакво време за тях. Sad, isn’t it…

След известен брой години, ако е писано, се пенсионираме и децата ни вече са се изнесли от общия дом. Отново имаме много свободно време. Тогава сме склонни пак да се свържем със старите си приятели, с които сме загубили връзка. Приоритет имат преживяванията, които водят до най-много щастливи моменти, а това са именно срещите с приятели от миналото.

Истината е, че приятелствата винаги са податливи на обстоятелства. Ако мислим за всичките неща, които трябва да направим – трябва да работим, трябва да се грижим за децата си, за родителите си, то приятелите са от другата страна – те избират да направят нещо за другия. Затова и толкова лесно ги „отлагаме“, просто остават на заден план.

 

Но същите нещата, които правят приятелствата толкова податливи на обстоятелствата, ги правят и гъвкави. За нас приятелствата са непрекъснати. Дори и ако с някой приятел не сме се виждали от половин година, ние все още го приемаме за такъв. Което си е хубаво, защото ако с половинката си не сме се виждали за такъв период от време – бихме имали известни съмнения в какви точно отношения сме. С приятелите си приемаме, че по подразбиране все още сме си приятели.

И за да завършим позитивно - приятелите са по-склонни да прощават дълги периоди без комуникацията, тъй като и те се сблъскват със същите задължения като нас. Връзката се основа на взаимно разбиране. Приятелството е взаимоотношение без условия (с изключение на тези, които ние сами избираме), взаимоотношение, в което просто си там за другия по най-добрия начин, който ти е възможен. И това е всичко.