Мисли с мирис на тъга

Искам вече да знам, че съм намерила Човека.

Да си живеем заедно в апартамента, да слушаме всичката музика на света, да гледаме планината, да варим чайове, да си готвим, да обсъждаме всичко възможно, да се учим един от друг. Да се обичаме, да ходим на сауна, да си прибираме колелата в мазето и да се разхождаме до Копитото… просто ей така, защото ни е близо!

Да си имаме куче, да си развъдим дечица, да мислим как да обезопасяваме къщата, къде да ходят на детска градина… да се събираме вкъщи с приятели, да излизаме на яки ресторанти, но да правим и луди купони, в пропаднали заведения да се напиваме, да опъваме палатки по язовири и морета, да се люлеем на хамаци, да пием джин, да четем книги в леглото, да рисуваме криви сърца по запотените прозорци, да мръзнем в нощта, но със сгрети сърца…

Почти три седмици в Непал, част 3 - слизането

Ден 10: Muktinath – Marpha (2600 m)

Въпреки приятно изкараните вечер и нощ, на сутринта осъзнаваме колко все още е студено на тази височина (да припомня – на 3800 метра сме) и затова доста се радваме, че няма да правим почивка в Muktinath. Рано сутринта, след бърза закуска, директно се отправяме в посока Kagbeni, а по-късно и към Marpha.

Първата част от прехода за деня минава изключително забавно – минали сме най-голямото предизвикателство, висините вече са зад нас и мислите ни прескачат от тема на тема. Обсъждаме всичките простотии на света, снимаме клипчета и се бъзикаме през цялото време. Пътеката минава през открито поле покрай хубаво асфалтиран път, виещ се около високите скали. Затова и не пропускаме да отбележим, че се чувстваме като участници във Fear and Loathing in Las Vegas, че ходим през пустинята Гоби или пък може би сме в Невада и след малко ще видим първите очертания на Burning Man.

В крайна сметка правим ранен обяд в Kagbeni, където ядем най-вкусното пиле чили ever и също така можем да разгледаме двора и храма на най-стария будистки манастир в района, построен още през 1429 година - Kag chode. Има и друга забележителност, а именно така известния Yak Donalds, където както подобава предлагат чийзбургери, картофти, Happy meal и т.н.

 

До този момент всичко е толкова прекрасно, че направо не е за вярване. Но както е казал поетът – много хубаво не е на хубаво! На секундата, в която отново излизаме на трека, осъзнаваме, че шегите ни от преди малко въобще не са били шеги. Поради усилени пътно-строителни дейности - в този район ПЪТЕКА всъщност НЯМА - била е съборена, за да може в бъдеще колите и моторите свободно да стигат от населено място А до населено място Б и т.н.

Така продължаваме из камънака, пясъка и прахоляка. Всяка преминаваща кола, всяко камионче, че дори и всяко мотопедче вдигат различно по сила и големина ураганче. Всичко това, допълнено от факта, че вървим из дерето на реката, в дъното на каньон прави картинката още по-цветуща или може би в случая би било по-правилно да напиша – още по-сива.

Пясъкът и прахта са навсякъде, малки камъчета се забиват в очилата ни при всеки полъх, всичко е покрито с тънък слой дънни примеси – очите, устата, ушите, че дори и червата ни. Няколко часа вървим из циклони и виелици от ситна сива маса. През тези 15 километра сме опаковани като номади и вече определено не ни е до лафчета. Всеки се е свил в дрехите си и се е затворил в себе си с надеждата по този начин да предотврати допълнително навлизане на прахови частици в личното му пространство (не, че е възможно на къде повече). Накратко – да живее прогресът, да живее строителството на пътища!!!

Леко смазани и с поне 2 кг. пясък по-тежки стигаме в Marpha, където едвам успяваме да намерим място за спане. В крайна сметка ни настаняват в стаята, където до преди няколко секунди са спали семейство индийци. На нас обаче хич и не ни пука – искаме само да се измием и да изтупаме дрехите и обувките си.

Мием се доколкото можем и с вече малко по-ведър поглед се отправяме към трапезарията, където любимият ни водач ни посреща с нов вид шишенце, което ще дегустираме. Купил ни е ябълково бренди, специалитет от района. То се е видяло - пак ще се пие!

Ден 11: Marpha – Tatopani (1300 m)

Днешният ден започва с автобусно преживяване. Около 5-6 часа се таралянкаме по завоите, на всеки от който аха-аха да се изсулим в бушуващата под нас река. Натъпкани сме като 180 грама русенко варено в консерва от 140 грама. На две от почивките ми се налага да се боря с две възрастни дами индийки, които явно имат навика да изпреварват цялата опашка за тоалетните. Докато сме в автобуса пък се боря със собствените си мисли, защото реката е толкова сива и бурна, блъскаща се безпощадно от грамада в грамада, че направо виждам лодкаря, който спокойно чака да приеме сребърниците ни. Имам чувството, че непалците толкова упорито са разрушавали планината, с цел да прокарат автомобилен път, че са достигнали до мрачните вледеняващи води на река Стикс.

Слава богу преживяваме и това изпитание и стигаме що-годе невредими в Tatopani (tato = топло ; pani = вода). Тук отново едва намираме място за спане, но за сметка на това попадаме в рая! Обядваме огромна порция Beef steak (яденето, което момчетата не спряха да си поръчват и за следващите обеди и вечери в Tatopani), безплатният топъл душ отново се оказва студен, но пък косата ми е измита и дрехите ми са изпрани. Няма прах, има слънчице и ледена бира. Какво повече му трябва на турист в планината?

Ден 12: почивка в Tatopani

Тъй като тактично пропуснахме почивката в Mukitnath, дружно преценяме, че на това място ще се наваксва на сън и мускулна релаксация.

Сутринта започва с тибетски хляб и мед за закуска – представете си го като голяма пухкава мекица, ужасно вкусно и идеално за разтоварващ ден като предстоящия! Момчетата от 7 сутринта захапват телефоните, но все пак си бяха платили за интернета, така че просто се налагаше да го източат максимално.

За съжаление минералните извори, за които си мечтаехме от началото на пътешествието, обаче не бяха особено лицеприятни (а както разбрахме по-късно и от други странстващи, не са били и особено топли) – така че набързо им бихме големия червен хикс и се отдадохме кой на каквото сметна за добре. Едни лежаха и си постваха снимките из социалните мрежи, други се осмелиха да отскокнат до близката джунгла, отрупана с растителност и висящи от дърветата змии, а трети кифлеехме на слънце, в компанията на няколко други групички или просто с тефтер и химикал в ръка (рисунки, стихове, равносметки, белите листа бяха само мои).

В крайна сметка часовете си минаха и отново дойде време за вечеря. След нея успяхме да напием един младеж на име Бипин (да не се бърка с Пипин), което доведе и до гениалната идея с Ради да се състезават по неравните тъмни улички.Нямаше пребити, така че success was had.

 

Още няколко часа с Правин и Бипин си говорихме за образование, сремежи, реализация в различни държави, но също така се заливахме от смях на Ради и Миро, които седяна като братя близнаци в една и съща поза, с телефон в ръка и не забелязваха даже светлината от светкавиците, докато ги снимахме.

Ден 13: Tatopani – Ghorepani (2900 m)

На следващата сутрин си хапнах омлетче, пийнах си чайче и вече нямах търпение да продължим по пътя си. Групата ни тръгна с бодра крачка и отново с песни на уста. В този ден с Ради припявахме всяка една песен на Софи Маринова, Устата и Ъпсурд, за които можехме да се сетим. Лека по лека смехът ни обаче стихна, когато пред нас отново се извисиха старите ни познайници и добри приятели - стълбите.

От тук тръгна една 7-часова мъка, излизане от всякакъв ритъм за мен и железни нерви от страна на Ради, който за морална подкрепа също изоставаше и не спря да ми бръщолеви щуротии. И така докато кръвното ми не се сгромолясваше окончателно в дън земя and beyond. Изкачвахме се, почивахме и отново се изкачваме. Денят ми се стори по-тегав и от минаването през Thorung La.

Трябваше да качим 1800 метра по стълби, които не знам кой е имал нервите и амбицията да реди високо в планината, а аз едвам се довлачих до мястото за обедна почивка. Докато правехме бърза обедна почивка в Sikha си мислех, че това ще да е за деня, но след хапване - положението рязко се оправи. Продължихме изкачването, като около Chitre времето започна да се смръчква, небето стана сиво и облачно.

От захладняването се почувствах още по-заредена с енергия, така че когато изведнъж започна да ръми, а в следващия момент преминава и в градушка – започнах да си пея български и немски детски песнички и да подскачам по стълбите нагоре. Събирх ледените късчета в шепи и ги хвърлях отново във въздуха. Абе луда работа! Пътеката вече ми се струваше приказка, а след десетина минути стигнахме и до дългоочакваната арка с надпис Ghorepani. [Познайте дали стълбите престанаха до тук – неее, продължиха поне още около 100 метра нагоре, след което свихме между две сгради, продължихме по още стъпала до входната врата на хижата и после по още стълби до стаята ни.]

Определено и тримата сме изморени, вече усещаме и студа. НО има изненада – заведението предлага топъл душ и той наистина е топъл-топъл. След 10 минути и двамата с Ради вече сме се възползвали от банята и сме опънали „лагер“ около кюмбето в трапезарията. Чистички, спретнати, наредени като послушни ученици седим около печката, топлим крачката си и наливаме топли течности (чайове и супи) в стомасите си. Нощта ще е ледена, но поне ние сме сгрети.

Ден 14: Ghorepani – Hille (1200 m)

Ето че стигаме и до последния ден от програмата, който смятам да опиша самостоятелно. Този ден за част от групата ни започна около 5 часа сутринта с ранно изкачване до Poon Hill. Удоволствието се заплаща освен с ранното ставане и със символична такса. Според мен може без големи съжаления да се пропусне и човек просто да подремнете още половин-един час, защото в този ден предстои доста мощно слизане, отново по стълби.

Тук вече не сме засичали колко точно време ни е отнело ходенето, но освен почивката за обяд, не сме имали други спирки и общо взето се юрнахме доста стремглаво по хлъзгавия склон, така че в ранния следобяд вече бяхме в Hille – прекрасно селце, разположено по целия склон и обградено от безброй оризови полета.

Настаниха ни в Anapurna Guest House, което беше и най-приятното, чисто и гостоприемно място по пътя ни. Собственикът беше изключително мил през цялото време, водата в банята беше толкова гореща, че чак се налагаше да включваме и кранчето за студената, а към всяка бира или просто така преди вечеря – ни носеха безплатна тава пуканки. Попаднахме не на райско кътче, ами на този далечен блян, за който дори и не сте си представяли в такива детайли, но ето го, че съществува и е пред вас.

Яденето беше отлично, отново прахме дрехи, пихме бири и ром, спахме в пухкави завивки (аз дори имах привилегията да съм в собствена стая с двойно легло). Тук е и моментът, за който бях обещала, че ще обясня малко по-късно – настана денят, в който Миро се престраши да се изкъпе!!! Беше празник от всякъде, а вечерта си спретнахме мини купон заедно с една от групите, с които не спряхме да се засичаме (един германец и двама канадци). Спах страхотно и сънувах как оставам да живея на това място. Ichi-go ichi-e!

ФИНАЛЪТ:

След страхотните часове, прекарани в Hille слизаме до NayaPul, за да си хванем автобусче до Pokhara. Там е време за разплата! Този път ние ще черпим помощниците си. Като млади гадженца, срамежливо и предпазливо ги каним на обяд и следим кое точно ядене ще си поръчат, и дали парите ще ни стигнат. В крайна сметка всичко завършва благополучно, групата е наядена и доволна, придружителите ни са получил заслужен бакшиш и всички можем да си отдъхнем.

Докато Миро спи, с Ради правим вечерна разходка по магазините, за да се ориентираме в цените на сувенирите. Тази вечер лягаме без бира и без вечеря, но все пак сме доволни. Още не можем да осъзнаем, че идва краят на почивката ни, но автогарата на следващата сутрин бързо ни връща в реалността. След около 7 часа автобусно преживяване отново сме в Катманду.

Време е за сувенири, но и за точни сметки. Парите са към края си и ще е нужен яко пазарлък и много глад. За следващите два дена си купувам един пакет фъстъци (който в крайна сметка стигна и до България) и два вида зрънчо, защото това са най-евтините неща за ядене в магазина. Успявам да преборя тениска от 1200 рупии на 400 и чифт щеки от 1500 рупии на 800, остават пари и за няколко дрънкулки и НЕПАЛСКИ ЧАЙ – доволна съм, престоят ни в Катманду също е успешен.

 

почивка в познатия ни вече хотел Yambu

 

и още почивка

 

и пазарлък #КатмандуМиЕПловдив

 

Време е да се отправяме към летището, където аз отново решавам да опаковам раницата си, за да не се окаже, че новите щеки са изпаднали някъде по летищата (опаковането струва 500 рупии или около 7 лева, така че е топ оферта). Проверките минават сравнително бързо, защото има две отделни опашки за жените и за мъжете, и скоро вече сме в самолета за дома.

 

посрещане в София с питка и сирене

Край.

Почти три седмици в Непал, част 2 - проходът

Ден 9: Thorang Phedi – Thorung La Pass – Muktinath (3800 m)

Окончателно ставаме в 2:45 часа. Оказва се, че и двамата с Ради не сме спали особено. Към 3:45 е готова и нашата закуска (позабавиха я доста, но пък разбирам защо големите групи, които са тук от две вечери, биха били с предимство пред трима келеша, които си броят стотинките и не си поръчват дори чай).

В 4:15 най-сетне успяваме да тръгнем и ние нагоре. Преди нас вече са тръгнали три или четири групи. Изведнъж водачът ни рязко сменя предавката, минаваме в крайна дясно (все пак сме в Непал) и изпреварваме абсолютно всички с мръсна газ. Малко преди 5 часа вече сме на High Camp, но умората от дългия вчерашен преход, липсата на сън и надморската височина вече започват да оказват влиянието си.

Продължаваме нагоре като първа група от Phedi, но пред нас има други групи, преспали и тръгнали директно от High Camp. Трудното тепърва предстои и това е ясно и на местните хора – те обикалят с 5 кончета из цялата редичка светулки (буквално редица от хора с челници, пърпорещи баааавно нагоре, все едно тръгнали Еверест да качват).

Започваме да вървим по-бавно, става 6 часа и слънцето изгрява. По груби сметки остават още около 2 часа ходене до горе, но вече виждаме и първите изнемощели от висините и ходенето (направо чувам усмивката на човека с коня, който от известно време кръжи около групичката ни като някой лешояд). Ради едвам се държи на крака, вече е изпразнил стомаха си, натъпкан е с какви ли не лекарства, но все пак се наложи да се възползва от услугите на коня Карма (явно така му е било писано иии better safe than sorry).

С Миро и Правин продължаваме напред. Водачът ни отново се опитва да забърза, мислейки, че само Ради е допринасял за бавното ни ходене. Обаче вече сме над 5000 метра и и аз не съм на кеф да се състезавам с поредната група, която е имала неблагоразумието да се намира пред нас. Продължаваме си все така бавно-бавно… по равно. По равно, ама имам чувството, че не напредваме въобще. Диша се по-трудно, няма как да отрека.

Оп, радост за окото, има леко нанадолно. Да бе, да го е*а и в нанадолното, докато вървя по него съм запъхтяна все едно тичам към Вихрен. Действам нататък по пътеката, но вече започвам и да си мрънкам, не ми се ходи повече, искам и аз конче. Чувам, че Миро диша като Дарт Вейдър, оглеждам се – хората около нас също изглеждат изстрадали. Само носачите се хилят, сядат да си починат и да изпушат по цигара. Тази картинка искрено ме забавлява и решавам да се напъна още малко. И ето, най-сетне виждаме голямото стълкновение от шарени флагчета и хора.

Последни крачки, Ради също е там – СТИГНАХМЕ!
5416 метра!! Thorung La Pass!!!

Няма и три минути снимки и отново трябва да вървим. Дори и на Витоша 100 не съм се движила с толкова бързо темпо. Започвам стреснато да се оглеждам – рисове ли ни нападат, земетресение ли има, какво се случва?!? Не, всичко е ОК, ние просто така си търчим надолу по този камънак. Имаме да слезем над 1200 метра, но пък с толкова стръмен наклон и такава бодра… крачка/надбягване – става бързо.

За отрицателно време сме в Muktinath. Колената ми са на желе, психически не съм много по-добре. В главата ми се върти само „Baby break a sweat, break a sweat - don't get tired yet, keep on doing it“, но тялото ми е точно на обратното мнение. Пейзажът не помага особено на цялата ситуация – стръмно, каменно, сиво, все едно се разхождаш в долината на заебаните кариери. И така почти до града.

Вече стигнали в ниското, първото нещо, което трябва да отметнем преди настаняването, е да минем през местните храмове. Буквално на 15 метра един от друг – първо тибетски, будистки манастир, а след него и индийски храм. Аз лично съм толкова смазана, че силата ми стига само да съобщя интересните факти за едната и друга религия и съм до там.

В 10 часа сутринта официално влизаме в града и едвам намираме място за спане (както споменах – голям празник в Непал + град с два храма = целият народ се е стекъл в този район да празнува). Качваме се в стаята си на четвърти етаж, катеренето за днес няма ли край?!? Влизам вътре и съм на път да се разрева – меки легла… и собствена БАНЯ С ТОАЛЕТНА!!! Още не мога да осъзная какво се случва, когато милата женица от рецепцията проговаря: „You like, yes? Yes, bath, toilet, hot shower…“ Не я доизслушах, просто пуснах сълзичка и се бутнах в банята.

Киснах се каквото се киснах, облякох си нови дрехи, пих един Нурофен и легнах да напиша впечатленията си от деня. Още докато бях в банята момчетата бяха излезли да пият бира и общо взето имах време да помисля над различни неща. Както на качване главата ми беше изцяло празна, така тук ураганът от мисли мина през всяка гънчица на мозъка ми. Беше станало вече 13 часа, не бях обядвала, но нямах и желание. Леглото, одеялото и аз бяхме неочаквано добра комбинация.

Вечерта завърши с три патрончета ром, много непалска музика и танци. Тази нощ спах най-добре от всички нощи по време на обиколката.