Почти три седмици в Непал, част 1 - качването

Така! Това ще е нещо ново за мен – да се впусна в описанието на планинско пътешествие, така че не се смейте много на импровизирания ми пътепис. Този път за разнообразие ще пропусна увода и ще започна директно с маршрута ни.

Ден 1: Sofia – Doha – Kathmandu

След великото опаковане на багажи, комитет по изпращането и успешно стигане в безмитната зона, първата работа на Радослав и Мирослав (от тук насетне описани като „момчетата“ за по-кратко) беше да си купят бира за 8 лв. Не знам дали си е заслужавала, но имам предположения.

Та така, качихме се на самолета, пийвахме и хапвахме както подобава в ненискобюджетна авиолиния и след около 4.5 часа филми, музика и дремуцане кацнахме в Доха (беше нощ и само към ту 35 градуса). Някой беше сравнил летището с мол и това до сега е може би най-доброто описание, за което и аз се сещам.

Тоалетните са лъснати и навсякъде има чешмички с питейна вода, магазинчета, детски площадки, статуи, Ferrari-та, кожени седалки (които чистят от прах и след това с препарат на всеки 1-2 часа, не се бъзикам), Apple corner, влакче до отделните терминали и какво ли още не. Пълно е с толкова много и всякакви лъскави нещица, че цял един ден може да ти замине само в разглеждане на летището.

Затова реших да подремна.

Та след 4 часа престой на този лукс – пътешествието ни продължи към Катманду. Полетът мина в същия дух, може би с малко повече наблягане на частта с дремуцането. И така докато в 15 часа Непалско време под нас видяхме хиляди… да ги наречем къщички, нашарени с всичките най-ярки цветове, които можете да си представите и разположени тотално на random по цялата поляната, заобикаляща града. Ахааа – в Катманду сме, супер!

От тук обаче се започна още една дълга тирада (около 3 часа) за изкарването на визите. Както няколко пъти бях наблягала в списъците, коментирала по срещите ни, писала в чатове и мейли – трябваше да си носим 2-3 паспортни снимки, за да мине процесът по-лесно и бързо. Познайте кой си носеше снимки… мда, само аз. Та така – попълвай две хартийки с данните си (защо и за колко време ще седиш в Непал, носиш ли пари или само карта и т.н.), после чакай момчетата да се редят на машините за снимки, после чакай на опашките за плащане на визата (където вече имаше опашка от миналите два или три полета) и накрая чакай и на опашката за проверка на паспорта. Изчакахме си чакането и поне на мен вече ми се беше отщяло да правя каквото и да било друго.

След още една проверка на ръчния багаж най-сетне се добрахме и до раниците си, които все още бяха три и все още бяха цели. Влачейки се като зомбита излязохме от летището и някой от групата изкрещя – „Там ти пише името, ето ги, там сме, наистина ни чакат“. Нищо не виждах, нямах сила да се зарадвам и затова просто се зататрузих след момчетата, опитвайки се да се усмихвам (май не се получи). Метнах си раницата в някаква кола, намърдах се в средата на задната седалка, някой крещеше нещо за някакви 20 долара и тръгнахме из полуасфалтираните, но пък за сметка на това супер прашни улици на Катманду. Всичко беше на 180 в сравнение с Катар.

Хотелът, в който ни настаниха не беше супер-дупер лукс, но беше спретнат, с безплатна минерална вода в стаята и услужлив персонал (дори и мениджърът ни отдели няколко минутки и на следващия ден ни пита как сме си изкарали) – абе, мястото си беше идеална като за туристи-планинари = нас.

Един след друг с Ради си теглихме горещ душ, след което цялата група обиколихме набързо част от туристическата улица, изпукахме едни пари за плетени шапки (все още не можехме да се пазарим) и накрая завършихме вечерта на покрива на хотела, с по биричка Everest. Не е нужно да споменавам, че спах като труп, но все пак ще го направя – на секундата, в която се облегнах на възглавницата, вече минавах през различните non-REM фази. Блаженство!

Ден 2: Kathmandu – Besisahar

Рано-рано сутринта, без закуска се отправихме към автогарата в Катманду. Понеже точно тези седмици всички в Непал щяха да празнуват най-големия празник там – Дашайн (Dashain), автобусчетата бяха от фрашкани по-фрашкани, автогарата беше препълнена с хора и нямаше никакви свободни места.

Това беше първият момент, в който изключително много се зарадвах, че в крайна сметка се реших да организирам и водач за прехода. Именно водачът ни (по-късно разбрахме, че се казва Правин) успя за няма и 30 минути да намери някакво мистично автобусче с празни места и пътешествието ни официално можеше да започне. Натоварихме раниците, натоварихме себе си – момчетата седнаха до прозорците, водачът и аз от страната на пътечката, по която с времето се нареждаха нови и нови макари и табуретки за допълнителни хора.

Благодарение на това прекарах 10 часа – да, десет часа за 180 км – подритвана от разни хора, наръгана с багажи в ребрата, задници минаваха през главата ми и дори няколко часа един младеж спа върху краката ми, защото му беше лошичко :D Абе, чувствах се като емигрант, който в момента го депортират, но беше и едно от най-забавните ми преживявания.
 
В средата на пътя спряхме за обедна почивка. Мястото беше... барака край прашния път, в която хората сами си сипваха храната, с ръка. Сипахме си и ние, объркахме подредбата на съдинките, ядохме (с лека погнуса, но в крайна сметка оцеляхме). По-късно схванахме, че не само имаме право да си слагаме от всичките отделни неща, но и направо си трябва, защото Dal Bhat така се яде и туй то... Прости туристи!

Качихме се отново в автобуса и продължихме. Около нас започна да става все по-зелено, по-чисто, керемидите по къщите се промениха (или като цяло се появиха). Усещаше се, че скоро наближаваме, а беше и крайно време, защото вече  минаваше 16 часа.

Към 19:30 най-сетне се стоварихме в Besisahar. От превоза раниците ни бяха на гъз и от тогава си казах, че вече не ми дреме какво ще се случва – милинката ми Osprey-ка нямаше на къде по-мръсна да стане. Вечеряхме, отново Dal Bhat дъъ-ъъ. Ради се осмели да се изкъпе, мен ме беше малко гнус и пропуснах, а за Миро ще разберете по-късно.

Ден 3: Besisahar – Chamche (1380 m)

Рано-рано сутринта закусваме препечени филии, омлети и чай. Най-сетне започваше интересната част, началото на trek-а.

В този ден направихме доста приятна и лежерна разходка, около 30км с под 1000 м положителна денивелация. Минахме през безброй оризови полета, няколко китайски ВЕЦ, както и през първите си каменни стълби в Непал – става дума за участъка от Ngadi (800 m) до Bahundanda (1300 m), където направихме и заслужена обедна почивка. Хапнахме плодче, което няколко пъти ни представиха като гоба, но си беше просто сорт гуава. Nonetheless беше изключително вкусно и приятно да ти дадат плодче, докато чакаш да ти приготвят обяда.

Попринцип Правин беше планувал да останем да спим в Bahundanda, Миро също се блазнеше от идеята, но реално вече изоставахме с един ден от програмата си, а все още не бяхме стигнали крайната точка от миналия ден. Имахме лека дискусия и в крайна сметка водачът склони да продължим нататък. До Syange имаше много-много симпатична пътечка, виеща се покрай скалите от дясната страна на реката. Минавахме от селце в селце, кое от кое по-живописно, докато стигнахме и до първия си водопад (по-късно по пътя минахме поне още 15-20 водопада и вече не им обръщахме толкова много внимание, но нали първият винаги е запомнящ се...)

Тук пресякохме и първото си въжено мостче, което и за трима ни беше доста trippy – клатеше се във всички посоки, имаше си дупки и кръпки, а след като минах по него, за няколко минути ходех като пияна. Вече не помня дали това конкретно мостче е било по-разбито от следващите, по които минавахме или отново ставаше дума за ефекта на „първия“, но както и с водопадите – минахме по поне още 20 моста до края на прехода и те всичките вече не ни правеха особено впечатление.

Вече от лявата страна на реката, продължихме по строящия се в момента автомобилен път (разбирайте изсечена скала, много чакъл и прах, проходимо само с джипки). И така цъка-цъка до Chamche (или още Chyam che), където спахме в най-яките бунгала на света! Бяхме трима човека на две съединени единични легла, но под нас се чуваше реката и си беше почти магично.

Тук се сблъсках и с първия си, но не последен, студен душ. Той също беше изключително ободряващ и приятен след последното ходене по прашното (на сутринта Ради също се осмели на студената вода и мисля, че ще ме подкрепи, че това беше един от по-яките душове в Непал). Вечеряхме си ориза или кой-каквото си беше поръчал и се запознахме с първата си дружка по трека (първи неща да искате в този ден).

Дружката се казва Жилл, на около 30 години и както сигурно вече се досетихте е французин. До преди няколко месеца е преподавал френски в Австралия, но сега си е дал почивка, за да обикаля света (вече сам, защото приятелката му го е зарязала, sad-sad). Затова пък е решил да се забавлява на макс и беше тръгнал към горичките около Lower Pisang, където местните му казали, че може да намери Purple Haze.

Повече не видяхме Жилл, така че предполагаме че мисията му е била успешна!

Ден 4: Chamche – Chame (2700 m)

Отново се връщаме към по-симпатичния десен бряг на реката, а пътечката става все по-невероятно красива и приятна за ходене. Вече се движим през папрати и царевични насаждения (имаше си и плашила за маймуни!), минаваме през мноооого бамбукчета, а на някои места и иглолистни мини-горички. Селцата стават доста по-нарядко, но минавайки през тях ни лъхва страхотната миризма на домашно огнище и вкусни гозби. От тук започват да се появяват и типичните тибетски молитвени колела – въртяхме голяма част от тях, пък щом се върнахме живи и здрави, явно са ни донесли късмет.

Пътеката до Dharapani продължи по любимите ми вече каменни стъпала и положението общо взето беше – Шипка пасти да яде! Над 2000 метра положителна и близо 1000 метра отрицателна денивелация все-по-тези-отвратителни-каменни-стълби! Добре, че стана време за ядене, та и стълбите приключиха. Отново имаше леки разногласия до къде точно трябва да стигнем в този ден, ама нали съм си тъпа и упорита – имахме шанс да си влезем в програмата и настоявах да стане точно така. Благодарение на това в този ден направихме бая преход, лекинко се презорихме и признавам: трябваше да спрем по-рано!

В тази част от трека, след Danaqyu се случи и  нещото, на което се радвам най-много от цялото пътуване – вървяхме из джунглата в района и изведнъж от ляво на нас се появи стадо маймуни. Бяха около десетина животники, малко по-големи от улично куче. Седяха на няколко метра от нас, но не знам те ли ни наблюдаваха нас и ни се смееха или обратното. Мен това доста ме изкефи като случка и съответно набързо презаредих батерийките за останалата част от ходенето ни, която си беше вече досадна и изморителна.

Тук трябваше за първи път да се разкрие хубава гледка към Манаслу и Анапурна, но по-скоро се бяхме пренесли в Мъгливите планини и се гледахме с Толкин. Едва се довлачихме в Chame, вече започваше да става тъмно (а пристигнеш ли по тъмно, в чайните започват да те гледат лошо и подозрително). Все пак си намерихме някакво място за спане, след което с ужас установих, че тоалетната е с чиния, а не с клекало, водата тече когато тя си реши и одеяла в стаята ни няма, йок, нада...

Изтощена от толкова много новини накуп – мушнах една супа, измих си зъбите с минерална вода (в този ден разбрах още, че Ради си е забравил четката и пастата за зъби) и реших, че главицата ми не може да понесе повече информация и е време да заспивам.

Ден 5: Chame – Lower Pisang (3200)

Вече наваксали с времето и движейки се по програма, дните от тук насетне се очертаваха леки, даже прекалено лежерни на моменти. Към това допринсяше и радостта, че почти няма да се движим по автомобилен път, но за сметка на това ще имаме много гледки по високите места.

В този участък става доста борово, та чак направо ми бие на пиринско – отново много приятно за ходене. С доста замечтана и бавна крачка напредваме, пеем си български песни и така за 3.5 часа стигаме до крайната цел. Навън е слънчево, топло, с лек ветрец, разнасящ аромата на бор и мащерка – идилия и половина! Вече сме на най-високото място, на което някога сме се качвали и се размазваме от кеф.

Време е за втори студен душ за мен, а след като излизам от банята ме посрещат с варени картофи, чили паста и raksi (нещо като саке, което в този район правят от ориз и ябълки… за мен имаше вкус на вода, пусната през незаредена кафеварка, но това е друга тема) – почерпка от стопаните по случай празник. Допълнително си взимаме кана джинджифилов чай и настава време за най-важното, ще ни измерват показателите, пулсоксиметрия или определяне кислородната сатурация в кръвта. Като за тази надморска височина – all is fine.

Мушвам една лучена супа, мръщя се на раксито и заформяме седянка около печката. Къщодържателите имат три деца, които вилнеят из кухнята и трапезарията, печката гори и едно от децата започва да разцъква на таблета си (те това е – живот на над 3000 метра). По едно време се появява супер пухкавото бяло кученце, което също си ляга до печката и с това вечерта вече няма как да стане по-съвършена…

Ден 6: Pisang – Manang (3500 m)

В този ден отново ми е доста българско. Къщите вече са от камък, дърво, глина и слама, усещането е все едно се разхождаш из Жеравна (явно вече тъгувам по вкъщи, щом всичко постоянно ми е толкоз българско). Само яковете и надморската височина ти напомнят, че си на прекалено много километри от родното.

Днес разходката ни отново е супер кратичка, за 3 часа стигаме до Мананг и ни настаняват (барабаненееее) в хотел!!! Направо не можем да повярваме, че ще спим на това място и то цели две нощи – Tilicho hotel for the win – тука е няма такъв комфорт. Има и безплатна топла вода, която не винаги е особено топла, но с Ради вече сме претръпнали и и двата дена се възползваме от топ офертата. Миро все още не желае да се мокри излишно.

Изпирам си дрехите и към 15:45 се отправяме към столовата. В менюто има бургер от як и се чудя дали да не наруша вегетарианската си диета от последните три седмици. Все пак устоявам на изкушението и карам на жасминови чайчета.

16:45 часа – поръчвам си як бургер за вечеря! Як е indeed!

Ден 7: аклиматизация в района на Manang

Започваме деня със сутрешна разходка до местния храм (Praken Gumba, 3890 m). Както винаги нашата група тръгва първа и за около час и половина минаваме денивелация от 400 метра, за да стигнем до храма на почти 4000 метра. Вървим по серпентини, снимаме откриващите се зад нас върхове и се възхищаваме на многото и много добре балансирани камъчета покрай пътеката.

След кратка почивка около храма тръгваме отново надолу, към леденото езеро от другата страна на реката. За около час стигаме до него, когато другите групи тепърва започват да излизат от хотелите и чайните. Продължаваме с многото снимки и възгласи по адрес на Анапурна III и Гангапурна.

На брега на езерото е време за малко разтягане и упражнения по дишане (за разлика от измерването в Lower Pisang, миналата вечер показателите ми бяха по-високи от на момчетата и малко се бях стреснала; чак по-късно се замислих, че те от началото не са спрели да се тъпчат с нурофени, аналгини и упсарини всяка вечер и това също влияе на измерването, но както и да е – да си помедитираш малко никога не е излишно). По едно време даже се хванахме на бас за по 1000 рупии кой ще издържи най-дълго време във водата на леденото езеро. Няма да казвам кое студенокръвно влечуго спечели... само ще споделя, че момчетата единодушно решиха, че този бас не се е състоял.

Баня и второ измерване в Manang. Тази вечер положението при мен е една идея по-добре, така че съм доволна. Време е за ранна вечеря и в 17:30 яденето ни пристига – 3х Dal Bhat, вегански, че какъв друг. Правин отново идва, за да обсъдим утрешната програма и ни споделя, че пак иска да правим два дена в един, така че след още една нощ да качваме Thorung La. Идеята е да не трябва да седим много време по високите части и планът звучи добре.

Завършваме вечерта с плодове в стаята – голяма чиния с нар и банани. За сега всичко върви много добре, надяваме се и следващите два дена да са успешни.

Ден 8: Manang – Thorang Pedi (4450 m)

Вече вървим само през хвойна и прашно-каменни пътечки из скалистите части на планината. Много ми е трудно да не направя повторно сравнение с Пирин, но тук течаща вода вече няма. Животните също малко са се попроменили – вместо маймуни и chill кученца, тук е пълно с гарвани и тук-таме коне и диви кози.

От Manang до Letdar са около 3.5 часа умерено ходене. Там правим и обедната си почивка и установяваме, че приготвят супер добрите супи, мега-гига вкусни и богати - препоръчвам, когато се отбивате в района! Навън вече е започнало да духа и за първи път усещам студ през деня – време е да скрия постоянния си къс ръкав под якето.

След още 2 часа ходене стигаме и до финалната цел за деня – Thorang Pedi / Base Camp. Намираме се на около 1000 метра под прохода, вятърът вече е яко студен, вода няма – простено ни е днес да караме само на мокри кърпички и антисептични гелчета.

Качили сме около 1200 метра, часът е само 14, но единствената ми мисъл е – ИСКАМ ДА СПЯ. Искам, ама няма, има само студ на бучки. От бунгалото си отиваме в общата стая, където също не е включено нищо да грее, а слънцето вече е залязло. Ядем в 17 часа, в общата стаята има още 30-40 човека, които вече са спали една нощ тук и на следващата сутрин ще атакуват. За мен е леко сдухващо и напрегнато как ще пъплим толкова много народ нагоре.

Веднага след вечеря си отиваме в стаята, знаем, че в 3 сутринта трябва да сме станали и екипирани. Студено е, много е студено. Не съм от СДС, но усещам дървената повърхност под себе си, усещам и как циститът ме наблюдава изпод въпросната дървена плоскост, наречена легло. Облякла съм си термо бельото, панталона и полара, сложила съм си шапката и бъфчето. Якето ми е под мен, в спалния чувал, а отгоре съм си метнала хижарското одеало. Мисля за всичките хора, с които след няколко часа ще се катерим нагоре, а Миро хърка по-силно от всякога. За първи път не ми е смешно.

Не мигвам цяла нощ (макар че може ли да се нарече „цяла нощ“, щом трябва да ставаш в три?), просто лежа свита навътре в спалния си чувал, защото нямам какво друго да правя.